От едно известно време не й се получаваха нещата. Тоест получаваха се в крайна сметка, но според звучния народен израз – с триста зора и двеста мъки. Не както едно време – с едно щракване на пръстите /палец и среден плюс звук – так!/. За тези незадоволителни резултати беше готова естествено да разхвърля обвинения от ляво надясно в пълен кръг / на фона на фламенко със завързани очи и светкавични движения – хвърляне на ками/ върху одушевени и неодушевени обекти, но дълбоко в дъното на душата й тежеше ключето на загадката – колкото повече задълбаваш в занието, толкова повече усилия е необходимо да положиш на практика / не на теория, нито на въображение/, за да постигнеш определена целта. Успокояващото в цялата невероятно прецакваща работа е, че целта я постигаш почти на 100% такава, каквато всъщност си я видял първоначално в съзнанието си, а не видоизменена до неузнаваемост. Това в крайна сметка свидетелства до известна степен за реално постигнати резултати – в началото възнамеряваше примерно пръстен с искрящ диамант, а получаваше дъвка за диамантено искрящи зъби във форма на халка. А има ли резултат, има полезен ефект, смисъл един вид…
В сбора от звуци на сонатата на развитието, обаче, все още й убягваше една много проклета неуловима нотка /като комар по сред нощ/ - да се наслаждаваш на процеса, а не да гониш резултата. Е как по дяволите да се наслаждаваш на процеса, като извинете точно в този момент си оплезил език, с потно чело на ръба на нервен срив полагаш ли полагаш усилия… А някъде от страни, /може и отгоре или отдолу – нали той е навсякъде около теб, че и вътре в теб даже/ те гледа гальовно сътворителят с една такава ехидна усмивчица – давай чадо мое, давай, така израстваш духовно…
Но ако трябва откровено да си признае, направеше ли три-четири повторения на конкретния отрязък от процеса, то неизменно идваше лекотата и дори удоволствие /невероятно чак да ти се стори/ от танца на развитието. Забелязваше и виртуозни изпълнения на определени детайли – това определено носеше удовлетворение. Само да не беше толкова трудно всяко начало…. Пък и само да нямаше толкова ужасно много начала, толкова неизброимо много неизследвани материи, толкова непознати територии…
Но… нямаше да си признае откровено. Най-малко пред никого без бой:)
