Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.08.2010 12:07 - приключенията на една веща
Автор: maleni Категория: Изкуство   
Прочетен: 515 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 12.08.2010 15:38


Седя си кисело в хола на масата и шия. Не себе си -  шия пердета. От синия ми тефтер с прозрения на разни познати светка линк към „шия” – 14.01.2006г. Тодор /от тандема Тодор и Павел/: „Като си болен, по-добре яко да се ушиеш и кво щ`и пука после че си болен...” Обаче не се сещам тогава за тази невероятно култова фраза, ами се сещам сега, докато пиша. И естествено не се ушивам, за да не ми пука, а тракам ли тракам упорито пердето. ....Ще си седя кисело в хола на масата и ще си шия пердета колкото си искам пък! Мой си е живота и аз си определям колко да ми е кисело и кога..../Тук за върлите критици става ясно, че преобладаващата емоция до момента в произведението, е невероятният инат на лирическия герой. За да няма и сянка от съмнение, самия автор подчертава – основната емоция е именно инат на лирическия герой – не мъчете децата и не търсете под вола теле. Инатът, казват, се намирал в бъбреците на човека – без всякаква логика и доказателства го приемам за вярно и продължавам нататък/.

 За привържениците на описанието на природата и времето в повествованието- в средата на юли, навън е 20 градуса, вали и така пронизително духа вятър, че все  едно е средата на ноември. / толкова за времето и природата - авторът от дете мрази да чете ънвайърмънт интродукции...аавгуст е септемвриии.../ Цифровият ми приемник е нещо прецакан и се примирявам с възможността да гледам  на ДВД филм за водата -  втора част. На руски е – прекрасно, мога да тракам кисело пердето и да слушам едновременно. Може да си направя чай, ама много бързам да довърша пердето, даже се пристистквам и до тоалетна не отивам. Една година горкото перде в заготовка отлежава в шкафа, докато другото самотно виси на корниза в спалнята и едвам насмогва само да се справи с отблъскване на любопитните погледи на съседите ми от дясно. Тези от ляво са си ОК – или само така се правят, а тайничко вадят биноклите на тъмно вечер и шпионират за КГБ. Мотивирана от един мигновен вътрешен диалог, скачам и слагам водата за чай. После, без предупреждение, симптом или каквато и да била волева  подготовка, сълзите ми сами избликват от очите ми. Не ги спирам, дори не се поддавам на порива да изследвам: „що така бе Лени?”. Даже нарочно си ги подклаждам – дано пък те да успеят да извадят най- отровните токсини от тялото ми . Т`ва за токсините и сълзите го приемам със същите мотиви, като ината в бъбреците, т.е. точно никакви, но със сила на присъдено нещо. Имам разни дежа-вута тази сутрин, свързани с едни от най- големите трагедии в живота ми, и за разлика от всеки друг ден не си ги набутвам обратно в килера, а ги пускам свободно да си излязат. Бликат буйни дъждове по бузите ми и капят наоколо. Ще се наводня...  Спретвам набързо чая /чай китайски за нещо като хиляда и една болежки и дискомфорти – големи разбирачи нещо се пишат тея китайци вече, чак взе да ми писва лекичко от тях/ и продължавам -  духовно и физически пречистена и излекувана, да тракам пердето и да се удивлявам на структурата на водата.

Звъни ми пронизително телефона. Не, няма да натисна зелената слушалка. Няма да отговоря. Няма ме изобщо. След като този, който ми звъни, има по-важни неща за правене цяла сутрин, и още повече като му липсва елементарна искреност... /препратка към последното изречение от първия абзац в скобите относно основната емоция на лирическия герой/. За много любопитните за какво точно става въпрос, от сега да се разберем -  няма какво да добави автора в повече от това, което вече е написано тук на белия лист с черни букви. Натискам  все пак зелената слушалка след шестия път и отговарям  – какво да се прави. Не може вечно да се мълчи. Но съм злопаметна въпреки желанието ми за обратното и чувам в ушите си как длетото дълбае мемоарите ми, за да го натякне един ден в провилния момент- дата, събитие, емоция... Изобщо тук не става дума за проклетия – да се уговорим пак предварително – щото и без да виждам и чувам, усещам укорителни нотки във вселенската вибрация.

Както и да е – нова тема – с последните акорди на лунната соната в средата на филма за водата, пердето е завършено и е време за малко тантра. Да – тантра казахме, и не само защото е здравословна и е едно от средствата за поддържане на добро здраве и дълголетие. Не, чистото удоволствие също е важно – телесното имам предвид. *

 

*Любителите на горещи сцени да не се наточват за пикантерии, извинявам се. Не си спомням особено добре какво точно се случи, щото и кулминацията я нямаше.... /авторът си е напомнил тук т`ва да не излиза в суров вид, че е нещо взривоопасно, но и след преработката пак си е останал непокътнат суровия вид/.

Осъзнавам се в момент на последващо развихряне в кухнята – гъбена яхния – що за приумица, ама на -  гъбена и притова ммммм какъв невероятен вкус. Домашно произведени краставици и домати. Доматите -  не от мен, от някой друг, но все пак домашни.... Мелба също  - супер невероятно миксче от кайсии, стафиди, орехи, фъстъци, сладолед и настърган шоколад – всичко това в прекрасна кристална купичка, произведение на изкуството от моите ръцееее, да от моите точно. През това време Боби се опитва да настрои приемника на цифровата телевизия да не прекъсва, като силно е решен да смени този от хола с другия от спалнята... На мен все ми е в ума откъса на Радо Парушев от Проекта, в който се опитал да пооправи пералнята си, махнал барабана и после се оказало, че пералнята е безвъзвратно неизползваема, прал пердета във ваната си до вечерта и т.н. Аз се надявах настоятелно  в резултат на ремонтчето да не се наложи да си купувам нов ТВ. Слава богу – дар словото ми е добро и върши невероятна работа на моменти.
   Отиваме да нахраним котката – Аристокотка, а след това планираме градивна разходчица /да покажеш малко фитнес телце, ше я черпа водчица, аз шси зеем некое уискенце/. Засилваме се  за отскок и се отправяме към крепостта на хълма Карталски. Аристокотката е прекрасен екземпляр, но твърде ограничена в пространството. Яде и мърка, аз пълня в найлонови торби пресни гъби и яйца.  /нещо ме е ударила гъбената вълна и не я прекъсвам – въпреки че до ден днешен въпросните гъби мухлясват в хладилника, делят спори и пръскат мухали из него и причиняват невероятни запушвания на бронхите в белите дробове... може и да не го правят, щото все пак са отдавна отрязани и не би следвало предателски да извършват дейности, характерни за живите гъби, нооо нищо не се знае какви подмолни и ненадейно потайни са гъбите/. Изнасяме се от крепостта на бегом – т`ва е просто запазена марка заевакуация от  мястото и не изневеряваме на традицията. Следваща дестинация -  Арбанаси. Ама не  със скоростта на звука, та чак да се залепиш за седалката – не, някак си с плавно ускорение. Възхищавам се за пореден път на прекрасните природни забележителности около шосето. Огромни набраздени камъни с мъхчета, приведени върби и пещеричка, толкова фъншуйски оформени от майката природа, че чак не е честно. Екзотичните условия – ситен студен дъжд и вятър, придават на картината лек фентъзи привкус. Промъкваме се в селото и пак ме хваща възмущението от хорската потребителска същност. Не че и ние не сме едни видни консуматори на моменти... Както и да е, има тук-там и приятни декори.

-          Ей там имаше посадени цветя в едни стари военни чепици! – смея се аз искрено.

Излизаме от селото и се катерим нагоре към калояновата крепост. Построена далеч след като Калоян вероятно е приключил дори с последното си прераждане в човешки облик. Ама комерс човек, комерс...

-          Сериозна инвестиция е това – коментира Боби.

Аз пък коментирам неговия коментар на ум: „И той израства и почва да ги вдява нещата...” – радвам му се като на малкото си дете, което по пътя ни съвместен придобива прозрения. И аз така де, да не оставам по- назад...

-          Е, можеше да направят дървенки къщичка и катерушки за децата. Едва ли калояновите деца са си играли в пластмасови, електрикови на цвят люлки... Малко въображение и усиля – иначе простее....- мрънкам на глас и зяпам наоколо.

Спираме  в средата на малко паркче, откриващо забележителна гледка към града. Паркчето пак е дело на нечия ръка – човешка, но виждането е било доста по-нечъръл. Природата още по-сърдито бръска ледени пръски и свири в клоните на дребни елхи. Побиват ме тръпки – от удоволствие също.

-          Ей там има нова беседка, я да я видим – търча аз енергично мотивирана от студените течения по тялото си.

-          Там някой яко се е разбил.  И ние ще се разбием също яко.... – мечтите на Боби ме вдъхновяват.

-          Я да видим тук дали си дават среща всички ветрове от четерите посоки?  - влизам в беседката и заставам по средата под купола с разперени нагоре ръце.

Намират ни и други посетители, които обаче ни подминават без излишно любопитство. Това, скъпа моя, с теб го придобихме като знание и умение – помниш ли? Отказваме се от беседката и се скатаваме зад един висок храст – той щял да ни бъде заслон, вика Боби - няма проблем – ти си шаманът, шаман съм и едно нещо от Уоуа, дето не си го спомням.../ бе и тук ще дойде просветление, но всяко нещо с времето си. Дано само да не се наложи да ми припомнят внуците ми какво точно чаках/.

Боби пали цигарка и вдишваме дълбоко. Смея се- има вкус като на един път с Криста, когато много весело си прекарахме.

Пребягваме до колата в спринт на късо разстояние и се отправяме към следващата спирка. Ксилифор – детски парк или нещо повече, не е ясно. Ще тренираме, вика Боби. И може да пушим пак. Аз нямам нужда – мисля си.

-          От кое нямаш нужда, чува мислите ми Боби – от тренировки ли или от другото?  - дразни ме лекичко.  

-          От другото, натъртвам аз  - тренировките винаги са полезни!

-           Тогава ще те заведа на едно чудесно място за трениране.

Спираме до зелена полянка с пейки и пънчета. Била съм тук – с принцеската ми. Не позволявам на спомените да ме връхлетят, щото отиде та се невидя пак и разни илишни вътрешни диалози... Позволявам само на усещането да мине през мен, да му се насладя лекичко и после като с прахосмукачка го изсмуквам от себе си  Приготвям се за слизане. Малко се моткам.  Мързел ме е, мисля си аз, но няма отказване, зная че е временно явление, докато не му се опъна – нещо за ината си говорихме по-горе.....

Вървим по пънчетата. Тук с червени букви и дебел шрифт набивам в главите на читателите – вали дъжд и е адски хлъзгаво!!! Вали през цялото време на разказа!

Боби е специалист и се справя добре с голямото разстояние между две от пънчетата. Освен всичко ме води с около 10 - 20 см дължина на краката. Аз гледам преценително и не се предавам, търся начин да прескоча. Става – внимателно и полекичка се добирам до другия край на препятствията. Връщането обратно е по-трудно, опитвам се с другия крак да заходя. Леко губя равновесие и скоквам в празното. Добре че не е пропаст с дълбочина над 20м. /неуместно ми идва на ум асоциация за Мариянската падина – неуместно, щото тя нали е в морските дълбини, а тук все още е доста сухо, нищо че вали/. Боби се пробва и той с другия крак след мен, и успява. Аз не се предавам – на втори опит леко минавам. Запомнила съм си грешката от предното движение и успеха е налице. Сега обратно ли? -  питам аз с лека надежда да не е, но не би – обратно вика Боби. Ами обратно – обратно – вървя бавно, но уверено и пак го минавам. На края на пънчетата правя везна и Боби се съгласява, че трябва да правим по една асана на крака на всяко пънче. Спонтанния принцип ни обзема и движенията стават толкова красиви. Наближава голямото разстояние и Боби решава да прави китайско столче. Струва ми се, че трудно прибира краката в края на движението – наблюдавам много внимателно, щото и аз кроя планове. Мисля си за триъгълници с връзване. И не само си мисля, ами ми се получава чудесно даже. Слизаме от пънчетата и  съзирам една греда в далечината. Правя наколко фигури на нея / гимнастически разбира се , какви други/, отказвам да я пипна обаче с ръце, щото е толкова мокра и хлъзгава и се спускам надолу като на лед -  с десен крак отпред. Брилянтнто изпълнение.

Боби предлага да слезем с колата до едни други съоражения за чекнене. Спираме колата на 100м по-надолу пред нещо като детска площадка за игра. Фиксирам обаче некъв интересен обект в далечината и отиваме да проверим какво е. Прилича ми на въжен мост. Над една падинка – брей - ново забавление са измислили хората, да им се не на чудиш – мислех, че само простотия може да се клепне наоколо. Между две дървета са опънати четири важета. Едното е ниско долу и се ходи по него. Две от стрни като парапет и едно отгоре – евентуално ако искаш да се хванеш за него, вместо за страничните. Боби веднага приема предизвикателството и си кашира телефона и цигарите до един камък. Стъпва на въжето и тръгва. Гледам го и адреналина потича във вените ми. Едвам го изчаквам да стигне до другия край и съм стъпила вече на опорното въже. Първоначално леко се клатя при адаптацията и съприкосновението с новото, но после пъзела се подрежда и тръгвам уверено, като си поагам и с ръце леко. Удоволствието от движението идва в средата на трасето. Установявам, че грацията е скрита в малките неща наоколо – не надолу, в никакъв случай надолу! С изискана стъпка стигам до края и се подготвям за финално движение на балерина, с което гмуркам надолу тялото и се изправям с жерав. Боби ме гледа очаквателно и почти едновременно с неговите думи „Сега полек.... аз се дранвам юнашки в напречната греда над двата кола, поддържащи въжетата. Като в анимационните филмчета главата ми започва да вибрира, вибрацията се предава на цялата заобикаляща действителност и усещам невероятна болка точно в ляво от центъра на концентрация на темето си. Светкавично се появява цицина и настроението ми се преобръща на 180 градуса. Отсенки на притеснение, болка, нервност, съмнение направо заличават удоволствието от преминатото препятствие. Ядосвам се на Боби, /на кой друг/, че не ме е предупредил по-рано, но пък той се оправдава, че много бързам и тъкмо щял бил да ми каже и т.н. Това не ме успокоява, по-скоро желязната ми дисциплина и способността ми да запавзма самообладание и в най- трудните моменти, ме държат непокътната. Опитвам се да се абстрахирам веднага от случката и от всички познати последствия, които могат да се развият за миг в тялото ми /проклет да е доктора с бастуна и компания/ - мозъчно сътресение, кръвонасядане точно под черепната кухина и притиска мозъчен център незнам си кой – верижна реакция на ЦНС с парализа на крайник, говор, амнезия, повръщане, колабс и каквото още там се сещате, или пък мозъчен оток и пак каквото там се сещате... Обаче в главата ми прокънтява желязния глас на Жоро – това е изпитание и от теб зависи как ще се справиш с него, каква модификация ще си създадеш, дали ще позволиш на всичко това да се случи, или по-скоро ще го изхвърлиш от съзнанието си и ще останеш така, все едно нищо не се е случило. И аз точно така направих. Боби се втурна да ми го лекува по неговия си начин, аз пък дрънването го отекох с ръце от себе си и ги изтръсках. И се обърнах към заобикалящата ме среда за разсейка. Нова тема. Нови емоции. И никак, ама нито за миг не се сещай, че отегчаващо събитията обстоятелство, е спасчето.

-          Мило това какво е – виждам там още едно друго въже над езерото.

-          Ами да – това е дето по него се пързаляш се едни макари с дръжки до другия край.

Гледаме съоръжението, говорим си как евентуално се преодолява и аз междувременно работя над отърване от симптомите си след разтърсването. Връщаме се обратно и си мисля повърхностно, че трябва да си легна на един приятен матрак, да си почине тялото ми, да се разпредели напрежението, а Боби да ми разкаже приказка... В някой друг живот обаче ще стане. Първо наоколо няма никакъв приятен матрак, пък и Боби не е много по приказките... Пристигаме към колата ивиждам  насреща ми една жена маха. ААА, познах я аз, и отивам да й кажа здрасти – леля ти Ганка била тва, и не отишла на разходка към Арбанаси с една приятелка щото валяло, ами си взела едно чайче с ром и си останали на Ксилифор. Добре, викам, и заминаваме целенасочено по пътя си.

-          Ама каква трепанация си направих само – сещам се за сутрешните практики от събота, когато Жоро

разказваше как тракийските шамани си избирали ученици – последователи, които да са достойни да носят знанието по-нататък. Скривали се зад едни храсти с яка тояга и прасвали минаващите хора по главата с нея. Който оцелее – става за ученик – трепанация се казвало. Така ме напуши на смях....

 – И какви способности сега ти се отвориха? – подиграва ме Боби

-          Шшшшшъъът тихичко,  каквито и да са ми се отворили – ще се види от тук нататък.

Пак спираме – да видим Реката, която е много пълноводна и мътна. Не ми се спира точно там, щото имам едни други спомени от там, от един друг живот, но какво да се прави – дисциплина – спираме. Газим като балерини в калта и стигаме точно там, където вече съм била. Обаче изобщо не допускам спомените и коментарите за тях да ме завладяват, а слушам съсредоточено Боби как ми бърбори за рибарството. Зарибява ме. Не знае, че аз съм си зарибена рибарка – нищо правенето е мой специалитет.  През цялото пътуване носим със себе си сок – забравих да отбележа. Сега пия от кутията – ананасов е. И после така силно завъртам дясната си ръка от раменната става, че все едно още малко и ще отлетя. Викам на Боби – бързо дай техника за разваляне на магнита. Тропни  - тропам и ръката ми спира. Хиля се и му давам да опита. Невероятна гледка е  - като центрофуга и иска да хвърля с невероятна сила кутията сок. Недей бе, викам му. Спира и се връщаме. Този път аз вървя първа. Говорим си за хората и за това, как не искат да се движат. И как той влага в своята кауза много. С цялата си душа го подкрепям. Естествено че ще влага- кво друго да прави – нали си има личен път на развитие.

Сядаме в  колата и караме към следващата точка от приключението ни. Не че е предварително набелязана – не. Степ бай степ – уу бйбе. Идва ми на ум, че искам да ходим към Пушево. Обаче искам да се преоблека и преобуя, щото нали вече усилено вали и не съм много подготвена.И кафе кафе – също има нужда. Градът е невероятно лошо енергийно място.  Междувременно от къслечни фрази попадат в антената ми -  мрежа -  информация, която следва да се провери, щото.....

Спираме пред къщи и лек тайм аут се очертава – без да усетя вече съм преоблечена и преобута, кафето е изпито, бензин е сложен – лека дезориентация в бензиностанцията, и тръгваме към следащата точка от трасето. Не е ясно защо през цялото време казвам Пушево, пък имам предивд Емен, но това е една тема, която не ми се кометира, щото няма особен смисъл, освен че се учудих невероятно че завиване наляво вместо надясно от магистралата. Но момента, в който Боби тържествено съобщи, че е време да си изберем къща  - селска и да си направим тренировъчно  трасе в нея, леко се зарибих да пребродим Пушевото. В хода на коментарите относно това как ще се сдобием със средствата за закупуването й, имаше дена леко червена точка  - градус на кипене. Боби като че ли исаше да скрепяваме връзката си с брак, а аз толкова категорично се противопоставих, че чак ми стана неудобно. Опитах се чистосърдечно да обясня становището си, но както често става колкото повече се опитваш да внесеш яснота в позицията си, толкова по-доблъко нагазваш в морето на объркването и по-добре да си беше мълчал. Интуитивно той намеси близките ми Криста и Милен и аз използах точно този пример на съдружие. Не зная до колко беше удачен, но темата определено търпи развитие. Все пак достигнахем до южния край на селото и там спряхме, привлечени от крайпътен имот, ако питаш мен – точния имот, но няма да стане без усилия. Около 4 декара земя естествена растителност, три ореха и още няколко плодни дървета, леко порутера кирпичена къща и огромен потенциал. Като че ли е решено мисля си аз, но....

-Искаш ли да направим един Дряновски манастир – пита ме Боби.

-Разбира се че искам – много яко, айде.

И караме по пътищата междуселски към манастира. На входа на града пак ме връхлитат едни стари вещи от килера на спомените, но аз прилежно си ги прибирам и решавам да не коментирам и да не ги вадя, щото така или иначе са минало-заминало и няма никакъв шанс да ги предъвквам точно сега.

Осъзнавам се в тесния път към манастира. Мисля си, че не е за коли, но Боби бил сигурен, че е за коли, и спираме точно пред забранения вход за коли. Вали. Вземаме всичко в раницата и нагазвам смело в калта пред колата. На средата на пътя Боби почва да се тюхка, че къде били цигарите, ама мен тва сега не ме вълнува. Аз се възхищавам на невероятната гледка покрай пътечката за туристи. Реката и камъните и дърветата и мъха по тяхи невероятните форми, които са достойни да станат фон на холивудско фентъзи с елфи и еднорози. Обещавам да направя клип на Боби там и съзирам скален извор на вода. Пием от него и продължаваме към пещерата. Като казах пещерата и почнах да питам – ама ще влезем ли вътре, да не е затворено вече, ами как като не е обезопасено ще се промъкнем и какво ли още не. Боби ме залости в яка прегръдка и ми запуши устата с уверена целувка. Минахме по моста покрай водопада и започнаха да ме нападат едни разкази на екссвекито за една жена и деца, които се удавили там. Толкова силна мисъл-форма, че се озорих да я махна. Тайните ми надежди, че няма да се мушкаме нерегламентирано в недрата на земята се оправдаха – един много любезен чичко ни пусна срещу 4 лева официално, въпреки че вече бяха се ориентирали към затваряне на пещерата и изгасяне на осветлението. Другият чичко беше леко недоволен, че трябва пак да светка, обаче въпреки това се съгласи да светне отново и ние тържествено нахлухме в хладната пещера. Толкова невероятна гледка, събитие, преживяване не съм имала отдавна. Така величествено беше всичко. Подът – хлъзгав и сивкав каменист, постепенно се смени с глинест – още по-хлъзгав. Осветлението, поставено от човешка ръка, позволяваше да се видят всички причудливости на природата. Нямаше прилепи, но усещането, че в момента се реализира на практика четивото ми от детството за Том и Беки в пещерата, ме разтърси. След като преполовихме коридора, чичкото с осветлението ни остави сами да стигнем до края на разрешеното трасе – дъждовната зала и концертната зала. Завлачихме се с помощта и на ръцете си – щото краката ни правеха леки фигурални движения в глината, към целта. Дъждовта зала беше леко мрачна и не ме привлече особено. Но върха на сетивния ми оргазъм беше концертната зала. От купола й се спускаха скални релефи, приличащи на робите на дванайсетте призрака. Акустиката придаваше на гласовете ни особен тембър и удархме по една лека мантра. На връщане се пъхнахме през „чистилището”, от което излязохме пречистени от всичките си грехове. Напускайки пещерата, действителността така се смени, че чак на физическо ниво се почуствахме иеекстрааа. Времето беше станало меко и приятно,  крайниците ни пращяха от ново налягане, главите ни бяха олекнали. Е, моята трепанация все още напомняше за себе си, но... не толкова натрапчиво. Минахме пак покрай живата вода и пихме пак от нея. За това съм толкова жизнена и хубава днес – не за друго. В душата ми се роди непреодолимо желание да си отъркам косата в свежия зелен и мокър бръшлян, но единодушно решихме да отсрочим този акт за следващата част от пътешествието ни.

Боби успокои терзанията на душата си относно местонахождението на цигарите в долната преграда на вратата на шофьора в колата и се отправихме на пътешествие №2 -  към водопада на манастира, но от другата страна. На мен супер много ми се пишаше – и си намерх най-прекрасния камък, зад който свалих тържествено панталони, откопчах боди и т.н. Боби солидарно дръпна гащи и направи водна парабула в тревата. До себе си видях висок пън, обвит с буен блъшлян и въодушевено направих въртеливо движение с глава по него– брррр че яко! Разнесе се камбанен звън – погледнах си часовника – точно 6 ч. Сетих се от филма за водата, че се зареждала положително само от звъна на камбаните... След този момент звън на камбани се разнасяше често около нас, когато бяхме заедно с Боби.

И вървяхме отново през приказни гори, с високи към три метра вековни дървета, обвити с дебел бръшлян, скалисти отломки, покрити с мек мъх и папратчета по краищата. По едно време стана крайно екстремно и хлъзгаво, и страхът ми, заедно с мисъл формата за удавилите се жена и деца ме връхлетяха с пълна сила. Още повече, че точно в края на прехода се откриха паметна плоча и изкуствени цветя пред некролог. Мъка скова сърцето ми и мислено се поклоних пред духовете им. Продължихме с внимателни стъпки нагоре и напред.  Всяко усилие си струваше. Гледката, която се откри пред нас не би могла да се опише с думи. Има голяма вероятност да илюстрирам настоящия разказ със снимки. Краднати от нета, щото нямах фото със себе си. Или автентични - ако завторим пътешествието... Ще се види. За сега само маркирам събитията. Клекнахме и аз изсипах товара на екссвекито с чистене на лична история за няколко минути. После Боби предложи да се вторачим. Аз моментално потънах в техниката. Той ориентира позицията на ръцете пред хара и за посока предложи изток, но трепанацията ми не беше дала явно резултат и аз спокойничко си следвах вътрешния глас. Движението на енергията на водата ме погълна. Осъзнах, че желанието ми за миналия Рожд. Ден се е сбъднало. Не успях обаче да пренеса движението такова, каквото беше във водата, върху дърветата. Нагуших Боби и се оринетирахме към връщане. Вървяхме пак в съня ми горски и там той беше горския човек – силен, смел и естествен. Засилките дават много добър резултат -  да споделя впечатление – очаквано, но не съвсем от моя страна.

-          Сега просто ще трябва да преминем от един сън в друг. Ще се усети рязко смяната и границата на двата съня. И така е в ежедневието, и даже в истинското сънуване. Просто някои сънища ни харесват и ни впечатляват много  и ни зареждат положително  - тях ги помним, а други са съвсем отегчителни и тривиални – тях не ги помним, или по-скоро може даже да ни разредят.

Отново беседка, спасче... Разгледахме трасето в строеж за екстремно преминаване – обещаващо е при завършен вид. Минахме по дървения мост над рекичката и навлязохме в друг сън. Потресаващ!

Трипът ни имаше приятен музикален фон от техно за степ аеробика, което постоянно се променяше – все едно никога не сме го слушали. И пеем си ние на ум всеки от нас задълбочено. Изведнъж на входа на гр. Дряново един християнски свещенник – поп с черни одежди, маха за стоп.

-          Е мило, не може да не вземем сега отчето – шегува се с мен Боби.

Аз светкавично успявам да се преборя с мисъл-формата за предрешен сериен убиец от най-коварните и позволявам на християнската си същност  победоносно да възтържествува – веднага отварям вратата отзад.

-          За Тъъъъърново ли пътувате? Пита с провлачен славянски акцент отчето.

-          Да за Търново точно – заповядайте – учтиво го  каня.

-          Малко ни е мръсна колата отзад.... – припява Боби.

-          Нищоооо, ще се изперем- философски заключава свещенникът и се настанява отзад с черна чанта за лаптоп.

В главата ми натрапчиво прогърмява отговора на незададения още въпрос и много добре зная какво ще се случи – онова вселенско познание всече тече с пълни сили във вените ми. Но все пак хронологически следвам събитията и слушам отчето – встъпителните му думи.  Първо пита – търновчани ли сте?

-          Да  - уверено отговаря Боби.

 Аз пък не зная кой съм къде съм вече – нищо не зная.

-          С какво се занимавате? – ах, че въпрос – да си минем на думата.

Мълча си аз. Зная общоприетата фраза  - „адвокат на дявола”. Че на всичко отгоре имам и приз, даден ми от Петърчева от АК с точно тази титла... Боби обаче ми дава думата  - първо дамите....

-          Аз съм адвокат – възможно най-тихо проронвам

-          Аз съм треньор в една фирма – спасява ме моментално моя рицар.

-          И какво тренираш? – отчето пропуска моята професия все едно не е била.

-          Ами източни изкуства....

-          А, че то не е ли малко опасно? - провлачва с лек укор и напев в гласа си отчето

-          Е то не е само бойно изкуства, по-скоро е здравно – пеем ние в хор двамата.

-          Аз познавам една жена в Пловдив дето ги учи на такива неща и даже щях да ходя там скоро, ама чак на есен ще мога...

Бърчим усилено ние с Боби чела, за коя ли школа става дума, щото нали повечето ги знаем, ама така и не ни става ясно.  Разказва ни отчето за жената и за мъжа й, преминава някак си лека-полека за сатанинските секти и даже ни светва, че имало официално  регистрирана в София Църква на сатаната – така се казвала. Разказва и случка за някаква сатанистка- членка, която палела свещ за сина си, ама за себе си не щяла и после какво станало с нея – сбръчкала се и се затрила. То и без да си член на секта така става, ама...

Аз обаче се връщам на отговора на незададения си въпрос и почвам да питам от далече – къде служи отчето? - В дряновския  манастир, през ден бил на работа

-          Оот кога сте в Дряновския манастир?

-          Ми вече 5-6 г станали.

-          Ами преди това къде е служил?

-          Община Антоново – Водно Теменуга, Камен Кесарево...

ААА падна ли ми – точно това и аз си мислех.

–  Моя баща е от Кесарево  - казвам аз нехайно.

-          Тъй ли, кой ти е баща?

Обяснявам  баба, дядо, татко – той се сеща естествено, разказвам за моята принцеса малко, даже светвам, че вероятно той ме е кръщавал и той съобщава, че е от 75-та година там, тъй че вероятно той е бил. Обаче аз от баба зная, че отец Николай се е казвал който ме е кръстил и тя много-много не го тачеше Райчо /ако съм пропуснала да спомена – Райчо е именно присъстващия в колата ми отец/. Е не че съвсем не го е зачитала, но не много. Казваше, че бил „разпасан”. В главата ми се роят спомени, как съм малка и Райчо идва да ръси, и после как обикаляме по Великден храма божи... Някак си обаче във всичките ми спомени Райчо си е толкова непроменен, колкото изглеждаше и днес в колата. След това изяснихме въпроса кой ми е кръстник и леко споменахме видните личности селски. Преминахме към въпроса за някои особености на християнството, които ме вълнуваха силно след близките ми срещи с романите на Дан Браун. Примено светата Троица – същност, кратко експозе, изобразяване в иконописта, сътворението от Бог отец, дейността на Сина и вездесъщия свети дух, пропиващ всичко зримо и незримо.  След това преминахме на някои непознати на мен личности и събития. Неусетно наближихме Търново и последната тема беше Лазар и чудото с него. Отново нов прочит на притчата. Зачекнахме темата за храма божи и поведението в него – тайнства, изповед, причестяване, хляб и вино равно на кръв и плът христова. Минахме набързо през знаците относно наближаването на страшния съд – липсата на разкол в руската църква – вече факт, и някакво бъдещо събитие в йерусалимски храм, при което ще бъде провъзгласен антихриста за нещо като втори христос, и всички сме щели да го гледаме от телевизорите си в къщи. И аз попитах какъв е тоя храм, ама не ми стана много ясно. Наблегна се, че сатаната щял да сложи знака си на всеки неправеден и последовател сатанински, а само искрено вярващите дори и подложени на невероятни мъки, ще се спасят. Апостолите пък изведнъж се оказаха два вида – едни 17, сред които Петър, Тома, Йоан, и не знам си кой още; и едни други 70,  сред които Павел, коайто преследвал и убивал християни, но как се е светнал, че не е прав – не разбрах. И лекичко навлязохме в това, какво нарушение на човешките права имало, когато бил осъден Христос по римското право, а пък  несправедливо бил амнистиран някакъв си убиец. И за Пилат Понтийски, който си измил ръцете, ама и Райчо право искал да учи, разбрах.

Накрая на разговора се оказахме пред Великата съдебна палата и запречихме трасето на автобусите, щото не кой да е, ами самия служител божи требе да слезе. И Боби му подхвърлиидеята -  да освети къщата ми. Той веднага се съгласи. Даде си телефона, попита ме два пъти дали правилно съм го записала и слезе в нищото.

 

Безмълвието ме обхвана. Такова не съвсем чудо на чудесата, но все пак чудо лекичко, скоро не ми се беше случвало.

Благодарих около 5-6 пъти на Боби, че ми се случват такива невероятности днес и си отидхме у нас. Трейса милата просто нямаше как да не я разходим. Паркът, окъпан т проливните дъждове просто и само наслада раздаваше.Миене на лапи, подсушаване с кърпи....

 Леко изморени от събитията се проснахме на новите дивани. Там отново се озовахме в легнала позиция и  тантрата се случи със страшна сила. Боби беше моя горски човек, а аз неговата горска фея. Финала беше последван от приятна баня. И строена , с пижамката си, изведнъж се оказа, че ще отиваме на вечеря у родителите на Боби. Веднага се стъкмих с други дрехи и айде газ напред.

За протокола -  принцеската ми няколко пъти ми се обади от СЗ, където всичко е наред и невероятното благотворно влияние на баща ми ще залее с вълните си вселените ни. Рециброчно влиянието на принцеската ще залее баща ми също благотворно, надявам се.

У родителите на Боби нещата просто бяха на автопилот. Успях ловко да откажа повечето артикули, които майка му се опита да ми пробута. Отървахме се с малко сирене, домати и кашкавал. По едно време той изсвири команда „пожар” и „спасявай се на секундата” и се завтекохме към вратата с бясна скорост. Ефектът на устрема обаче се претвори в здравословен смях, тъй като в бързината забравихме ключовете на Боби на вратата. И бръмнахме към къщи изтощени.

Михме зъби и се хилихме довършително. В мрака и топлината на прегръдката на Боби мислено благодарих на всички виновни за прекрасното ми преживяване и откъртих безпаметно. Хърррр....

 



Тагове:   нов стил,


Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bapha - e, нямам думи
11.08.2010 12:41
при теб са, всичките :)

пп. тихо, на пръсти... да не разбишкам съня :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: maleni
Категория: Изкуство
Прочетен: 25978
Постинги: 21
Коментари: 8
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031