Та – обичам те родино мила....

Подготовка

Кога - Утре – сутринта тръгваме.

Къде – Рила (езерата)

С кого – е как с кого – ние двамата с Боби, разбира се!

Нямам абсолютно никаква екипировка, понятие и виждане, но има достатъчно време да проимам.

Та да видим – Криста ще ми даде раницата си и спалния си чувал. Надявам се вярвам, че любовта голяма на Криста се пропила във всяка частица на раницата и чувала – влакънце или пластмасова нишка...И са проверени на качество, количество и удобство най-важното. В шест часа ще са налице.

Цял ден редактирам  текстове, комплектовам документи и изобщо работя усилено и усърдно, за да подготвя всички предпоставки за гладкото ми отсъствие – от вторник сутринта до петък сутринта.Отскачам междувременно до любимия си магазин за туристически джуджавки - да си купя обувки планински и манията на ценител ме е обхванала. Колебая се между четири модела, но краката ми сами правят своя избор с предпоследния. Добър избор съм направила, казва пича зад щанда – няма спор, въпреки едни моментни съмнения два дни по-късно... Обута с тях, преброждам града и дори танцувам юридическа соната в училищен двор. Готова съм да се отдам на яростна подготовка на факти и предпоставки за пътуването и щурмуването на планината.

Спънки обаче не ми се спестяват. Прибирам се у нас и блякшшшшш като виждам свинщината се стягам супер много! Новата врата на балкона на спалнята ми в къщи е в процес на слагане – точно в момента, когато съм изчистила до блясък толкова невероятната си крепост. Както и да е – хаосът е необходимо зло по пътя към фън-шуйското подреждане на храма. И изчиствам пак, отново, до блясък...

Но пък има и някои чудесни съвпадения. Герард – луд изобретател от английски произход, занимаващ се с вятърни мелници,  се оказва у нас – представяте ли си какво перфектно подреждане на елементи – Герард ще вземе домашното ни торнадо порода коли – Трейса, за времето докато бродим из дебрите рилски. Гинчето /морски прасчо пънкар/  се поверява за отглеждане и по-важно - за изхранване, на Вероника в кантората, а рибите са яки копелета и ще издържат без хранене няколко дни. Напомка – да направя къща на Гинчето– нова, широка, чиста и т.н. / една година по-късно Гинчето е вече мирен покойник под дворната ни елха и горчива сълза се търкулва в душата ми/.

Боби гледа супер спокойно на нещата. Той е заклещен вече в планината и само тва му е в главата. Започва подготовка на багажа, в която леко не мога да проумея смисълът на всички планинарски похвати, като струпване на стотици килограми ненужна храна и най-вече евентуалното й мъкнене до крайната точка на приземяване, без даже да си си помислил за нея. Пазаруваме в близкия маркет – още нещо ми е намотано и не мога да проумея много неща, обаче все повече се окопитвам и успявам да съобразя тук-таме рационалностите на процеса. Минаваме през родителите на Боби, които нямат особено мнение по въпроса къде сме хукнали по чукаците и ни снабдяват с топла леща. Ще протече, викам, в кутията – няма бе, противопоставя се Боби – ще я сложим в найлон кутията. Добре де, що не я сложим в буркан с врътка – питам пак, щото нали кво по-добро затваряне от буркан с врътка.

-Не може стъкло в планината! Точка край на разговора

Печено пиле в пластмасова кутия също.Консерви риба, пастет, сандвичи, краставички и моркови, чушки, чесън, люти чушки, хляб няколко вида, донкафе  - много е зле, корнита и бял лайън, чорапи вълнени и памучни, гащи, две блузи с дълъг ръкав, от които едната много полиестерна, другата много памучна, две тениски и два потника – памучни също, два клина дълги черни полиестерни, един уиндстопър бял,четка за зъби, паста, четка за коса, балсам за коса, очила, мазило против слънце, тоалетна хартия, мокри кърпи, две вилици и две лъжици, нож – дълъг доста и бррр още няколко неща, които не се сещам вече какви са, но ако са важни, ще се споменат задължително по-нататък в описанието на събитията. През цялото време Боби повтаря, че вземам ужасно много ненуждни неща и само ще тежат. Върви обяснявай на мъжа как после се избелват петна от изгаряне или как се разплита коса на възли от липса на балсам.... Напомка – проучване на стимулиране растителността на главата.

Детенцето ми много ми липсва. Почти не се чуваме от вчера – 4 пъти само...

Началото

Отпътуваме за София. Изпадам в едни отлитания през магистралата, дето тук съм хем, тук и не съм. Преговаряме маршрута.  Според Боби трябва „да завием  на второто село на светофара в дясно и се озоваваме на самоковския път”. Слушам и изпълнявам. Обаче няма обаче никакъв самоковски път на второто село на светофара. И даже няма никакво второ село със светофар... Ами вадя картата. Не ми се ще да се набутваме до центъра и от там да се връщаме на Цариградско, за това свиваме предварително към Младост, за да се озовем по-близо до Метро и до самоковския път – този път според моя GPS в главата. Изпадаме в задръстване. Задръстени са ни и главите – не можем да се разберем явно замаршрута и аз отстъпвам отново пред увереното знание на Боби, че като се качим на Цариградско трябва да се включим в дясно. Така и правим. След половинчасово пъплене по задръстения бул. Ал. Малинов и Боби пак иска да изтръгне скоростния лост, на мен ми кипва вече търпението – навлезли сме почти в средата на Младост ІІ, която със сигурност не е на път за Самоков. Обаждам се на Пешо. Той видга кадифено „mais ouiiii”J Аз питам развълнувано:

-          Пеш, има ли начин напряко да се включим към самоковския път, или е по-добре да се върнем на Цариградско с обратен и в дясно после да свием. Ние сме в Младост ІІ след Магдоналдс.

-          Ама Мактоналдс от коя страна ви се пада – от дясно или отляво? Тоест към  университета ли?

-          Цъ, обратно – отдясно е.

-          Баси хората сте как се озовахте на Младост ІІ, що не минахте по околовръстния?

-          Ами щото го изтървахме още след Долни Богров.

-          Добре, чакай да видя, сега вадя една карта на София... Така – ами да – по Цариградско и се включвате в околовръстния и после на дясно. Или ....ами да, има начин и от Младост – вървите по Малинов вокато свъши и се включвате наляво в околовръстното и от там надясно. Вие направихте ли вече обратен?

-          Да – вървим към Цариградко вече.

-          Добре ами начи така е по-добре.

-          И аз така мисля – мерси и оревуар.

Милото вече няма да откъртва скоростния лост и наставя леко спокойствие.

Такаааа вече сме на заветното магистралче и юююууууу на правилния път. Тук за последно като минах, бях толкова дълбоко тъжна – плаках през целия път. Сега обаче се връщам променена. Получила съм точно това, което тогава си пожелавах горещо през сълзи. Ето един жизнен  цикъл мъничък  - изпълнен.

Бия крушета на сянката на съмнение относно Бобчовата ориентация за пътя с аргумента, че така е само в градската среда на мегаполисите, а в планината всичко е друго.....

Старт на подвига

-          Милостига вече се мота и бра малини! Няма да ми се сърдиш, ако те пришпорвам, щото тук не е много добре да губим време – не спира да мърмори Боби.

-          Е няма, разбира се, спирам с малините.

Хижа Мальовица е пред нас. Проучвам внимателно всеки детайл от нея.

-          Мило, с какво качват материалите строителни до тук?

-          С коне -  отговаря убедено планиският водач

След секунди вече се открива и гледката пред нас – тхижата, пълна с чай, пейки и масички дървени, а на двора пред хижата е паркирана гаска... Е, и аз се зачудих как коня ще домъкне цяла алуминиева дограма на гърба си, ама....

Пием чай и веднага се обличаме. В началото на септември е, но студът ветровит е толкова пронизващ, че пръстите ти се вкоченяват, когато спреш да се движиш. След чая веднага потегляме. Некви хора ни срещат – Боби си говори с тях. Аз имам обхват дори тук и си адвокатствам дистанционно. Заораваме по склона към Еленовото езеро. Зор голям. Тоест адаптацията към новите метерологични условия не е толкова лесна. Пък и голям чукак, голям каманак, пукнато дърво няма наоколо. Спираме втори път пред една паметна скала, на която са закачени нещо като надгробни плочи на разни видни планинарци, загинали за страстта си. Обхваща ме меланхолията и мълчаливо гриза чушка, сливи и праскови. Обличаме блузи с дълъг ръкав и аз преобувам късите гащи с клин. Даже не ми минава през ум мисълта да се скрия – наоколо някак си липсват ентусиасти да гледат моите прелести. Слагам си белия уиндстопер. Само докато ям де, после го събличам. Усвоявам тръпката от постоянното равене в раницата, ту това, ту онова....

Продължаваме нагоре / за сега няма друга посока/. Маркировката е ясна и аз препускам стремително нагоре, щото тъкмо ми е дошла силата. Прип и вече сме на една ръка разстояние от езерото.

-          Ама мило, няма некакво езеро тука, недоволствам аз като излъганото камилче.

-          Е объркал съм се, след другия връх тогава е в дясно- наставлява водачът.

И аз продължавам с нови сили да търча. Не че имам особен избор, но може и да се влача бавно.

-          Ей сега – само след няколко метра и сме там, насърчава ме Боби.

Там сме наистина този път. Стигнахме с радостния възглас на Боби:

–        Мило, един час сме преднина от нашия план и общо два часа преди всички, които са го минавали.

Аз не мога да го разбера кво ми говори, но щом казва.... Установявам, че езерото е невероятно красиво. Изумруден цвят и приказна прозрачност. Няма риба, но има обли гладки камъчета. Факторът мразовит вятър, обаче, ме убива направо. Преобличам си сухи дрехи. Полиестената блуза, тениската върху нея, жилетката черна и уиднстопера, два дълги клина един върху друг, вълнени чорапи отгоре върху памучните и брррррр още ми е студено.

Милото опъва палатката. Щура се насам-натам, забива разни колчета пръчки, обяснява кое как се прави. Държа това или онова по команда.  Стихията брули и ръцете ми започват да губят чуствителността си. Първите фаланги на пръстите ми все едно ги няма. Стискам зъби – нали съм мъжко момиче. Палатката е опънъта, само дето не е някак си толкова топло вътре... Да хапнем, вика милото. Лещата се е разтекла – ами и аз така си мислех, ама... Не ми се вижда, че ще можем да я ликвидираме на едно ядене. Ами утре ядем леща за закуска и решаваме въпроса. Искам да звънна на принцеската ми. Търсим обхват в околността като едни ходещи антени с апарат насочен нагоре.. През две връхчета надясно го намираме. Звъня и обяснявам къде сме, какво правим, как е наоколо. Тя ми липсва, наистина. Докато сме в територията на обхавт татко ме хваща интуитивно и си говорим по тела толкова чудесно. Връщаме се един към друг. И двамата сме си научили уроците, надявам се. Съветва ме да се пазя и да се обличам.

Не ме въодушевява никак момента с тоалетната зад далечния камък, айде за пишането ясно, ама не ми се ще да настъпвам разни безобразни от други планинари останали. Не бе, те били културни, вика Боби. Ми то аз не казвам, че са некултурни, въпрос на физиологични потребности е, но пак не ми е приятно... Като му дойде времето ще му мислим.

Връщаме се при баба костенурка -  палатката, аз вече така копнея да се пъхна в чувала топличък. С книга в ръка. Ама ти и книги ли носиш бе, пиле, само излишен багаж – тюхка се Боби. Изведнъж осъзнавам колко много ми се спи. Имам вълнени чорапи на ръцете си даже. Защо не си взех скиорското яке и ръкавиците, майната му на многото багаж. Много съм ....., ама за другия път ще зная. Чак след половин час ми се размръзяват пръстите. Боби също спи – до мен. Не се гушим обаче. Няма как – в отделни чували смеJ. Ама никак не ми е удобно. Боде ми под гърба, под краката, на всякъде. Принцетата на граховото зърно – смее ми се тихо Боби. Топло ми е сега пък. Завирам вече, искам да си събуя единия чифт чорапи и да се сваля единия клин. По едно време не издържам и разкопчавам чувала.  Излизам да подишам навън от палатката. Луната е като забодена на небето мощна улична, но луминисцентна лампа и всичко наоколо е обляно със сребриста светлина. Обграждащите ни зъбери са внушителни. Облаците са зловещо ченри и се вият толкова бързо. Тревата наоколо прилягва  в ритъм и има одушевен вид. Вятърът препуска с тихи подозрителни стъпки около нас. Чувам го в палатката от всички страни. Първоначално си мсиля, че е нападаща глутница вампири, които пърхат наоколо с огромни крила и пикират около нас. Ние хем спим, хем сме будни. През затворените си клепачи зная, че не е още сутрин.

Забравих да кажа, че си мих зъбите и лицето с езерна вода. Герой на студа – златен медал.

/следва продължение......-муахахаха винаги съм се дразнила от този надпис, точно когато знаеш, че предстои най-интересното/