ЧАСТ  ЧЕТВЪРТА

Кулминация и край едновременно.

Започваме катеренето. И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим.....

Аз давам мигач и изпреварвам устремено напред.

-          Гледай маркировката, вика Боби, не си позволявай да скъсяваш пътя само

защото ти изглежда по-напряко. Те хората са си го преценили ....

Спираме на върха и гледаме на другия склон стадо сърни.  Приличат на подскачащи въшки. Имаме бинокъл йеееее! И с него пак са въшки – ама по-охраненки. Говоря си пак по телефона, адвокатствам от върха на света.  Интересно преди малко ядохме, а пак нещо ми е скучно на стомаха. Ядем на една ветровита поляна. Не си свалям раницата – ще ме отнесе иначе. Хубавото е, че следва слизане по тучни ливади. На тях пасат коне, разбира се, няма начин друго да е. Те са дружелюбни и грациозни – дългокраки, мускулести и лъскави, волни и вихрени. Слизането свършво бързо и...

И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим.

Срещаме четирима. Тези са чужденци - надвиква арията на вятъра Боби. Как позна – недоверчиво вдигам качулката си. По щеките и по екипировката. По-късно разбирам, че този маршрут през Рила е част от европейски туристически маршрут и впрочем е много известен. Това леко повдига националното ми самочуствие, което в последно време никакво го няма.

-          Хелоу, поздравяваме ние – нали така се прави в планината, малко ми  е 

странно, ама щом така се прави...

-          Хелоу, хилят се отсреща чуждите -  хау лонг ту хижа – питат

-          Ту ауърс хиля се аз на езиковата компилация

-          Тенкю... и се разминаваме всеки по пътя си

И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим.

Срещаме един планински тигър от старата школа. По къси гащи, с чорапи до колената и лента на главата. Вървял от осем и половина. Отнело му два часа и половина. Ама от къде е тръгнал и къде отива – не е ясно.

И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим.

Не ми се яде корни, благодаря. Включила съм автопилота и работя усилено  за задни двуглави мускули. Що сега не си бях взела МП4-та та да е поне в такт с музиката...

И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим.

 Раздела е пред нас. Съжалително отбелязвам, че много подходящо би било точно там да има простири от разноцветни парчета плат като в индийските ритуали, за да се носи по вятъра мечтата на човек. Оглеждам се постоянно наоколо с тайната надежда, че  докосвайки с очи заобикалящата ме природа, творчеството на Вазов ще ме докосне като с магическа пръчка и ще блеснат в съзнанието ми непрочетените от мен негови стихове ей така, от нищото. Нали това е смисълът на магията.
       Срещаме още двама чужденци на раздела:

-          Добр дан!!! – гей дружинката спира пред нас

-          Хелоу, ду ю към фром дъ лейкс? – питаме, щото вече тея лейкс нямат стигане.

-          Ноу, уи ар къминг  фром Иван Вазов хижа ан уи ар гоинг то дъ монастри – чупи китка по-младият от двамата.

-          Ок,  хев а найс уолк...

И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим И катерим и катерим и катерим. ЕЗЕРААААТААААА!!!!! – ето ги вече са тук.
        Отново ме нахлуват едни тайни надежди за магически просветления на душата ми. Гледайки концентричните кръгове на дъновисткия ритуал, в съзнанието ми изплуват откъслечни изречения от окултните мисли на учителя - хармония, здраве, храна, човешки отношения... Доста дълго време не можех даже да възприема императивния му стил - не правете това, правете онова... После с времето проумях, че на примитивното същество, наречено човек, ако не му играеш една тояга, няма да те разбере. Сега някак си успявам да подмина назидателния тон и да извлека само чистата мъдрост на словото дъновско. Обзема ме желание да обиколя и аз един - два пъти и да попея, ама като никога не съм виждала танца и не съм чувала песните... Може някоя година да се окажа на това място в точното време и тогава ще поекспериментирам. За сега - крача бодро и съзерцавам.

Гледам колко много народ има наоколо. Ние обаче пребягваме сръчно и бързо през тях, много сган много нещо.... Ядем на една възможно най-отдалечена от тълпата поляна, вече не толкова ветровита, а по-скоро слънчева. Люта чушка също – много люта. Пием „очна” вода - било дълбоко 37 метра и нямало никаква фауна. Е как така, що за мъртво езеро е тва!?! Има и бъбрек. Питаме някви хора за хижа „Вада” как да стигнем. Има лифт и аз притаявам в душата си прекрасната перспектива да се пренесем с него до хижа Вада. Или поне до средата на пътя. Нищо подобно – той отивал на Паничище. Съвсем друг вектор. Ами ще се върви!!! – ентусиазиран е Боби. Вече обаче било само слизане, няма повече да катерим. Още не осъзнавам коя е по-малката злина...

И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим и вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим.

Краката ми са вече много зле – рани от пришки на горната част на ходилото. Не е от обувките, просто  напрежението, на което са подложени горките ми крачета е прекалено голямо. Събувам се по чорапи. ОООООО невероятно усещане за свобода. Така известно време ходя. Малко ми бодат камъните, чакам вече на пръст да стъпя... Малини ям. Ей там свършват камъните. Ама не точноL...

И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим.

Пак се обувам. Наложително е, ще се покатерим пак малко. Писна ми лекичко от тая планина. Пуша цигара. /в процеса на редакция авторът вече отдавна не пуши и това изречение направо го влудява, но не го маха, щото автентичността на преживяното ще се загуби.../ Тъпо ми е. Не ми се върви по дяволите вече. Ама все пак нарамвам раницата и криво – ляво стигаме до хижа „Ловна”. Не ми е минало и още се цупя. Пием чай и кафе едновременно. Дискутираме дилемата -  дали да продължим до Вада все пак, или да останем тук да нощиваме. Аз блуждая и ми е абсолютно все тая. Просто съм в друго измерение. Боби има свобода на избора. Продължаваме до Вада. Стяга ми се ужасно единия крак и болката ме поваля на земата. Няма да припадам. Няма точно сега не е време. Овладявам се и дишам. Боби се притичва на помощ.

-          Хапни праскова, слива чушка, почини малко.

-          Не, нищо не ми се яде, лошо ми е.... Виждам размазано и всички борове

около мен танцуват бясно. Постепено идвам на себе си. Давай раницата да си я слагам и да продължим, че не мога да се стопля като стоя на едно място.

-          Как са ти краката?

-          Ами не са добре, ама това сега няма толкова значение.

И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим. Аз яко плета крачките и едвам се влача.

-           Дай да ти взема раницата- най-после Боби установява, че не е шега работа.

-          Ето я – облечкително отдъхвам и продължавам да се люшкам по пътеката.

Пея си френски песни. За да не мисля за разни видове болки. Ето я най-после хижа Вада! Силно казано хижа. Барака по-скоро. Няма топла вода – само в тенджера, вика хижаря. Ценоразпис на разни неща отпред - овче мляко 5лв, ама за какво толичество не е ясно. Мия си краката със сапун  и ледена вода на една импровизирана чешма. Ядем пастет блякшшшш и водим разговор с дебелия мъж от хижата. От далеч се чува звук от моторни триони. Възмущавам се от убийците на гори в България ако ми падне случай 100% ще им видя сметката. Питам човека дали е сам тук.

-          Не, не съм, другите сега са да режат борове – гледа ме демонично с лукав поглед!

Мразя го – не мога да остана повече тук. Потегляме. Майната му на краката ми, на тва че нямам повече сили. Ще се прибираме по дяволите! Боби е силно решен, даже да се върнем с колата още тази нощ и да не преспиваме в София. Изпадаме в еуфория. Крещим колко сме добри и колко сме номер едно и как ще се хвалим с греойски я си подвиг като стигнем в Търново.  И да ги видим другите как ще ни се чудят колко сме бързи, смели, сръчни, издръжливи, бесни направо!

И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим. И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим. И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървим И вървим и вървим и вървимИ вървим и вървим и вървим.

Ама няма стигане. И едни неща си мисля... Обаче пак няма стигане. На автопилот съм пак и се оглеждам наоколо   -  убеждавам сама себе си колко е прекрасна природата тук. Няма вече камънак. Над 20 метрови борове, земя, застлана с килим от иглички и мека трева, буен планински поток, който  запълва ефира със свежест и звуци. Яворова поляна, която прилича на извадена от приказка на Братя Грим. Сядаме малко на пейката – вода, корни и пак продължаваме. За малко да объркаме посоките – една тайна табела обаче ни насочва към Мальовица. Хванали сме се на буксир за последната надежда – зад ей оня там завой е шосето и после паркинга. Минаха така около 15 завоя. Постепено започна пак изкачване... Идва ми да седна на сред пътя като бебе да се разрева. Умората е нечовешка. Мрънкам – писна ми...  Боби пак мята моята раница отпред и аз малко се успокоявам. На тва отгоре пак започва изкачване.

Внезапно гората свършва и ние се озоваваме на шосето. УРААААА! Виждам колата след около 15 мин. Нямам сили, но ми се ще да тичам към нея. Вече се стъмва. На паркинга един човек с чорапи до коляно – вероятно такава е модата тук, ни зарибява да останем да пренощуваме в мотела отсреща. Ние обаче да не сме луди – точно сме докопали заветната цел, къде ще се бавим тук?!? Палим колата и  даже не ядем – аз в колата вадя провизии. На няколко километра от София ни спират ченгета. Единият подозира Боби, че е пил. „Да не си луд бе човек, цял ден в планината съм бродил, изгорял съм! Давай да духам и да си ходя, че ми се спи вече зверски!” Изумените куки ни пускат да си ходим и около 11ч вече сме на магистралата за Варна. Аз съм на мнение, че трябва да поспим около час-два, преди да тръгнем. Отбиваме и навиваме аларма. Не можем да спим точно, ами все едно сме легнали във вода със затворени очи. Въсщност после по пътя към къщи аз все пак изпадам в дълбок сън и съм крайно учудена, когато се озовавам пред градинската врата на моя дом. Още повече се изумявам, котаго не успявам да размърдам крайниците си от първия път. Нещо като робокоп – имам нужда от стартови движения на място преди да тръгнат вдървените ми крака. Баняяяяяя най-после прекрасната ми невероятна чиста и блестяща баня с топла вода и душгел..... Невероятни усещания пораждат тези малки неща от ежедневието, които преди това съм вземала за даденост. Отпускам се в мекото си легло. Може би ще спя поне три дни. Меко легло казах и чаршафиииии. Прекрасно.