От както се помня все нямам мира да науча какво ми се пише. В близко, средно, далечно бъдеще, след един час, до обед или поне какво се крие зад ъгъла. Като ученичка, обзета от безумен страх да не ме изпитат по физика, всеки вторник и четвъртък сутрин се обзалагах сама със себе си – сега ако в двора на езикова срещна първо момиче - няма да ме изпитат, ако ли пък е момче – няма да ми се размине. И със свит стомах прекрачвах дворната врата. В 90% от случаите предсказанията се сбъдваха. Не смея да кажа 100%, защото вероятността е голяма да съм забравила някое случайно събитие, в което се е объркала реалността и съм се оказала пред черната дъска и строгия поглед на Тончо Тончев /1 тон в реални размери – няма майтап/, пък не е било предвидено… Сигурно се питате какво ставаше, когато първият срещнат е момче – т.е. според суеверието следва изпитване… Ами по някакво невероятно стечение на обстоятелствата се оказвах с болезнена менструация, ОВИ или поне зъбобол…
Да не си помислите сега, че има някаква измама или пък празнодумство – няма! Дарбата ми е наследствена. Милата ми баба, която отгледа пет внука едновременно и въпреки това остана твърдо стъпила на земята, в края на всяка наша препирня заключаваше мъдро: „Тебе баща ти за адвокатин требе да те учи, ти за лекар не ставаш, ще умориш хората с приказки…” А аз клатех подигравателно глава – това никога няма да се случи, аз ще съм художник, археолог, специалист по история на изкуството, балерина и даже пилот, какъв ти адвокат те гони тебе, бабо… Сега, като минавам сутрин покрай табелата над вратата на офиса ми, си спомням с умиление за милата ми баба – колко е била права още тогава, ама аз още не вярвах на "такива неща".
В навечерието на кандидатстудентския ми изпит по история в СУ, майка ми не спря да ме кандардисва да прочета въпрос №22 от конспекта. Аз извадих от 9 кладенеца вода – че това е само индикативен конспект, че няма начин да ми се падне въпрос от Възраждането, и т.н…само и само да не се занимавам с Раковски и разни чети хвърковати. Лежерно си четох „Дъщерята на Калояна” и представете си как щях да падна от скамейката в зала 272, когато в 8.30ч квесторката обяви темата: „Раковски и начало на освободителното движение в България”…. Писах, разбира се, и ме приеха, в крайна сметка, но ми остана като обеца на ухото никога повече да не противореча на майка си.
За изпита по литература реших веднага да заложа на сигурно. Майка ми имаше една приятелка – нещо като гадателка, но със странни методи. Не може да ти отговори на въпросите веднага, ами слага някакви чаши с вода, после някакви писаници и завъртулки прави и накрая мъдро заключава: „Ще ти се падне да пишеш за автор с брада”… А сега ми кажете като от целия пантеон от български автори, включени в изпитния материал на мен ми се падат Дебелянов в СУ и Славейков във ВТУ, как да не развиеш вяра в окултното….
Малката ми игра на пророкуване продължи в студентските ми години, когато с любимите ми съквартирантки редувахме три прочетени въпроса от конспекта за семестриални изпити с един пасианс. Картите имаха перманентно резервирано пространство на масата за хранене. Става ми смешно като си спомня как минавайки през парка ме спира една циганка с редовната реплика: „Како, дай два лева да ти кажа какво бъдеще те очаква”, а тогавашното ми гадже я парира: „Ти дай два лева тя ще ти каже какво теб те очаква”…
От едно известно време имам ново забавление. Когато тръгвам сутрин с колата от къщи за работа, гадая по събитията, които ми се случват на улицата за това какъв ще е денят ми. На първия ляв завой, където уличката е супер тясна и в средата на кръстовището има огромна яма, ако мина без да се запречим с някой ентусиазирана майка на дете от съседската детска градина, значи обещава успешен ден като цяло. Ако на светофарите хвана зелената вълна, значи делата по вода ще вървят, ако пък точно пред мен светне червено - ненадейни спънки в последния момент ще възникват. Ще са отстраними, щото все пак в крайна сметка светва зелено, но ще искат търпение и внимание. Ако на следващия ляв завой добронамерен шофьор ми даде път, за да не запреча цялото дясно движение докато чакам да се източи отсрещната лента – то голям късмет, или поне време е за завършване на най-противните дела, които съм оставила „за после”. Ако има преобладаващо олигофрени зад воланите, които отнемат предимство, карат дивашки и се пререждат на местата за паркиране – то по-добре да си намеря някаква релаксираща дейност за себе си, отколкото да отида на работа. Ако пък е много наложително да вляза все пак в офиса, със сигурност ще ми е пълен делникът с олигофренични събития и хора.
От време на време започва да ме дъвче едно предателско съмнение отвътре от типа кое е първото – кокошката или яйцето. Дали предсказанията са предсказания, или по-скоро предначертания. Дали всъщност гадаейки, аз самата не рисувам деня си. Кой ще ми каже дали това е виждане в бъдвещето, или сътворение на бъдещето? Нямам отговор на този въпрос, но какъвто и да е той, един положителен факт е налице – без значение дали виждам или сътворявам, така аз се чувствам подготвена за нещата, които ми се случват. Щото нали, обичам изненади, но само хубавите!
