Спя, вече не спя, събуждам се. Искам да крещя. Мълча обаче, мълча. Ще събудя някого, когото не бива. Крещя отвътре, изяжда ме викът. Ставам. Обличам се. Излизам. Лъжа, не излизам. Искам да изляза и да не се върна. Никога. Толкова ме боли. Обаче сама. Или пък не. Не мога сама, аз вече не съм сама. Ще взема съкровището и ще се понеса с него в мрака. И няма да се върна. Никога. Обаче оставам и плача. Утешава ме слабичък глас. Това не е истина. Има обяснение. Имай търпение. Брой до 20, до 50 до 1000 до 1 милион. Гледам часовника и броя секундите. Формулирам въпроси в главата си. Отговарям им вместо теб. Не, няма да треперя. Заповядвам си – веднага спри. Искам да заключа вратата и да остана сама. И никога повече да не ме боли. Обаче вече не съм сама. И зная, че няма да го направя. Остава ми само това – стоя в тъмното и пиша. Изливам емоциите си на листа, защото ще се пръста иначе. Защото не мога да понеса пак и пак и пак и пак…. Едно и също… Защо аз не съм скала. Защо ти не си скала. Защо си толкова слаб, че не можеш да ме гледаш в очите и да ми казваш истината. Защо аз съм толкова слаба, че да ми е нужен някой, който да ме гледа в очите и да ми казва истината. Пак гледам часовника. Колко ли време е нужно на безкрая, за да ти каже, че има проблем? Толкова ли е лесно да се изостави гнездото. Ами ако в него се нагнезди змия, докато ти си навън за да търсиш утеха на тъгата си. Ами ако аз изляза да търся сега утеха на тъгата си вън? Лъжа. Аз никога не излизам навън. Аз търся утеха на тъгата си вътре. Вътре в мен. Или пък никога не казвай никога. Никога не знаеш. Иска ли ти се да премерим до къде мога да търпя на нараняване. Аз си мисля, че имам предел. Всеки има предел. Обаче къде е той, дали е много близо, или пък далеч… Остана ми само тъгата. Имам вероятно много път да извървя, докато стигна истинското помирение. Заслужила ли съм си го страданието. Може би. А може би просто съм брънка във веригата към твоето страдание. Стомаха ме боли. Не, не е стомаха. Сърцето ме боли. Казват, че сърцето не боли. А мен – да. Страх ме е, че започват да ми свършват думите. А теб те няма още. Когато съвсем замлъкне мисълта ми, какво ли ще се случи.
Давах живот от тялото си. Бебето е нахранено – излизам! Но в този момент ти се връщаш. Държиш се супер идиотски. Обаче кво ти пука. Оттеглям се. Навътре. Надълбоко. Няма връщане назад. Това беше много болезнено. Все още е.
Седя на парапета в тъмното. Тихо е. И не съвсем. Две котки вият оглушително. Кап кап кап… Лозите плачат. Сълзите ми се ронят от отрязаните клони. Падат на земята и попиват в нищото. Никой не ги събира. На никого ненужни са. Лечебни били, казват. За очите. Истеричен смях бошува вътре в мен. Парадоксално е – сълзите на лозите лекуват очите на хората. Кое лекува сърцата на хората обаче. Не казват. Мълчат. Огън тлее в камината. Леко и тихо пропуква. Топлината обаче не ме докосва. Крайниците ми замръзват. Не, замръзва сърцето ми. Студено ми е отвътре. Кой огън стопля сърцата на хората. Не питам и отговор не търся. Празно е мястото ми в леглото. Няма кой да стопли душата малка вместо мен. Сърцето ми кърви. В съзнанието ми е запечатана картина на нежна сцена от любов между кърмачка и дете, засукало успокоение от нея. Кой днес ще му го даде. Кой в трудните пътеки на живота ръка ще му подаде. Кой ще го изправи, щом се препъне, кой ще го подкрепи, за да проходи.
Искам да си запуша ушите и да не чувам. Да си запуша сърцето и да не чуствам. Да си запуша гърдите и да не ме болят. Да не дишам. Да ме няма. До другия цикъл на вселената. До другия край на галактиката. Отпускам се смело в обятията на центробежната сила и черна дупка на супер нова ме засмуква. Оставам в нищото.
